Нещо, някакво, такова!

Не ме критикувайте много, не съм поет. То си и личи. Пък и го написах набързо, без да го обмислям много.


Момичето във бяло!

И ето идва, облечена във бяло.
Полюшва грациозно перфектното си тяло.
Вниманието ми е привлечено изцяло.
Затаявам дъх, времето е спряло.

Поглежда ме с усмивка, аз нея някак вяло.
Сърцето ми разбито, дълго е стояло.
През годините горкото, силно е туптяло.
Но в замяна, предателства само е видяло.

С времето обаче, се е осъзнало.
Любовта и болката, са едно цяло.
Заблудено или помъдряло.
Сега отново се е разтрептяло.

Слънцето сякаш за нас е изгряло.
Все пак нещо в мен е оцеляло.
Приказваме си, някак оглупяло.
Момичето ме гледа, като ослепяло.

Целуваме се страстно и обезумяло.
Дяволското чувство ни е обладало.
Положението е тотално полудяло.
Щастие неземно ни е завладяло.

Някаква камбана бие на умряло.
Какво става, мирише на загоряло.
Събуждам се, завит в потно одеяло.
Всичко от съня е вече избледняло.

Бръсна се, пред счупеното огледало.
Гледа ме от там, мъж с лице остаряло.
Времето размахва своето махало.
Нищожен шанс, късно е за ново начало.

Уморих се вече от ролята си в карнавала.
Достатъчно съдбата с мен си е играла.
Да бъда тук, загубих интерес.
Кухнята, ножа и край на този стрес.